Вече съм излекуван

Доскоро бях зависим. Зависим от енергийни напитки и кафе. И бонбони(ментолови, шоколадови, желирани). Колко зависим? Всеки божи ден по един кен Монстър, три кафета, а за броя на бонбоните – пребройте звездите и умножете две.

Всеки ден слушах лекция за вредата от това(от хора, които пушат или си вредят с други средства). Всеки ден употребявах тези вредни субстанции без да усещам вредните странични ефекти.

И просто един ден – спрях ги. Ей, така. Реших и спрях. Както мога да реша да не пия алкохол, кафета и газирани напитки, и години наред да си карам на вода, мляко и малко чай. Точка.

Откакто живея по-осъзната – не завися от неща. А случая с напитките и кафетата са ми комични, комични заради това, че хората минават прекия път и ме съдят по първични белези. Съдят книгата по корицата. Ала не им се сърдя, това е част от човешката природа.

И все пак ако ви мислите, че съм бил зависим, защото съм злоупотребявал с тези вещества, продайте готината си кола и купете ръждив Опел от 90-та година. Продайте супер готиния си телефон и почнете да ползвате супер стар модел с копчета. Хранете се само с базови продукти като картофи, ориз и боб.

Май не е толкова лесно да направите такъв преход. Хм, може би защото сте зависими от удобствата на живота. Хубаво ви е, когато дупето е на топло, докато навънка е кучи студ. Хубаво ви е на хладно в комфортната кола с климатик, докато навънка е адска жега. Хубаво ви е хубаво да ви е, а? И ще кажете, че не сте зависими от това да ви е хубаво, а? Не на мен тези приказки, драги ми мойче и мойка, разказвай ги на хората, които редовно гледат новините, на хората, които обвиняват другите за своя неуспех и немотия, на хората, които чакат на готово и мислят, че само с мрънкане или молитви, всичко ще се оправи. На тях, не на мен тези приказки.

Advertisements

300

300 религии, ама само 1 Бог.
Имам 300 гряха, а 1 прошка и отново съм човек.
Изядох 300 пържоли, ала можех просто да съм 1 веган.
Изпих 300 ракии, но и на 1 чаша вода пак съм искрен.
Бил съм с 300 коври, ама само с 1 Принцеса.
Имам 300 авера, ала само 3-ма Приятели.

Жената

Ти си провал, срутена сграда, нещо с ниска стойност, защото липсва нещо в тебе, а пред приятели и семейство правиш се, че всичко е наред и те се правят, че ти вярват – забавни моменти, тъжни моменти, все неща от живота.
Ала тогава срещаш жена и след две-три приказки се създава фата морганата, че тя може да ти е любовница, събеседник, приятел, майка, сестра. Правиш си илюзията, че тя може да запълни огромната Дупка в тебе, растяща с годините и ставаща все по дълбока, безкрайна и тъмна.
И така става, чатчета, кафенца и филми – и в един момент тя върти се около пилона ти, прави ти мусака, изслушвате. Ти си викаш – нормален съм, щастлив си, няма я Дупката.
Ти си на седмото небе, а тя решава, че има нужда от промяна, трябва да преподреди приоритети си и тръгва все едно нищо не се е случило и те оставя с още по-голяма Дупка. Преди беше провал без да знаеш що е то обич, а сега си провал, знаещ що е то обич, разбиране, удоволствие.
Хората виждат промяната в тебе, но се правят, че всичко е наред…

Когато съм влюбен…

Когато съм влюбен, тогава когато осъзная, че има фиктивен, контекстов, лиричен Везувий между мене, едно глупаво магаре, и онази … госпожица, принцеса на железния трон на сърцето ми, с големите … и дълбоки светлокафяви очи и сладки, захарни бузи(както на лицето, така и друго привлекателно място), които искам да цункам и хапя, освен да правя всичко възможно да останем насаме… пращам и SMS на Планета ТВ, номер 1924 с текст напите имена за да видя какви са ни шансовете и да ѝ изпратя и още едно недиректно съобщение, освен другите канали, по които не цепя басмата и действам най-нахално…

Страх от тъмното

Когато сме малки деца, страхуваме се от чудовищата под леглото и в гардероба, които чакат да заспим за да ни нападнат(защото сме малки идиотчета, гледали страшни филми по телевизията, мислейки че няма да ни повлияят), или мистериозния строг и възрастен съсед, за когото сме чули ужасни истории от другите деца.

Когато пораснем, вече се страхуваме от това – никой да не ни харесва и останем сами за винаги. Страх ни е някой нещо нехубаво да каже за нас – без да ни интересува дали е лъжа или пък вярно. Толкова сме обзети от страх, че не можем да кажем какво ни е в главата и заради това лъжем – от чист инстинктивен страх без примеси.

Трябва да се боим само от едно нещо – тъмнината, мрачината вътре в нас. Този мрак е мястото, където се крият най-страшните неща. Страх ни е да погледнем там какво има и какво правим? Гледаме навънка и търсим с какво да маскираме тази липса на смелост. Толкова ни е бъз, че не можем да си го признаем пред самите себе се.

Толкова много ужас се крие там долу в дъното на нашите души. Толкова много страх, че вместо да си признаем за това и потърсим помощ, нараняваме себе си или близките ни хора…

Здравейчи

Здравейте, възможно е да ме сбъркате с Левент Юмеров, ала аз съм Генч Омер. И двамата сме високи левенти с къса коса и пълни с енергия(ту положителна, ту отрицателна). Какви са разликите между нас? Това е тема за публикация.

Аз съм нещо между импресионист и експресионист(и някои други неща). Изживявам неща по мой си начин и ги изразявам по мой си начин. Понякога е просто употреба на думата „f*ck“, понякога е малък лош импровизиран едночленен скеч, с който целя да осмивам нещо, макар и да може да ми коства много. От отбора на зодия „Везни“ съм и не мога да мълча за случващото се.

Отрова. Люта отрова. Случват се неща, които причиняват акумулиране на отрова у мене. Отрова, която се трупа с времето и разяжда тялото и душата ми. Ако бях непукист, щях да изпикая тази отрова и нямаше да четете тази публикация. Ама не съм. За съжаление опитите да неутрализирам тази отрова с етинолова отрова(понякога базиращи се на хмел, понякога на грозде) са неуспешни. Временно успокоение, после се комбинират и става по-зле…

Грешки, допуснати към непознати хора(хора, които с нищо не са заслужили безразличието ми), грешки, допуснати към близки хора(хора, които ценят и обичат ме) и грешки, допуснати към самия себе си – това са причини за натрупване на отрова.

И понякога иде ми да се изразя за нещо положително – за онази симпатична чернокоса госпожица, която не ми позволява да заспя, крадейки съня ми с мисълта за прекрасните ѝ светлокафеви очи и онова сладко-оформено дупе. Това дупе, с което планирам да правя такива неща, че Анастасия от „50 нюанса сиво“ и Саманта от „Сексът и градът“ ще се почустват като неопитни гимназистки.

Има ги и фиктивните неща – песен, филм, книга – всичко може да ми повлияе и да ме вкара в дадено настроение – от малък обичам да се слагам на чуждо място и това ми дава нова гледна точка – а това от своя – нови емоции, нови честоти. Като опитен всезнаещ човек, мога да изразя тези „неща“ – хем далече от мене, хем близо до мене.

И записвам всичко това някъде и смятам да го публикувам с минимални редакции, максимално сурови за да бъдат близо до това в главата ми.

Без ясно изразено въведение, теза и заключение. Без общоприет калъф. Кот – такова!